Кой всъщност вдига цените


Неудобният отговор на този въпрос дава Мат Таиби в своята излязла наскоро книга „Гешефтопия”.

Действието в IV глава се развива по време на президентската кампания в САЩ през 2008 г., в която Мат Таиби (кореспондент на сп. „Ролинг стоун”), заедно с преподобния журналистически корпус от тежките медии (ABC, NBC, CBS, CNN и пр.), чака да чуе поредните бисери от мъдростта на Маккейн или Обама. Таиби пише:

„Ей – казах аз, – някой тук [сред журналистите] знае ли наистина защо бензинът скача? Аз определено хабер си нямам.”

Последва кратка дискусия по въпроса, издигнаха се разни хипотези, но накрая стана ясно, че никой от журналистите си нямаше понятие на какво се дължи скокът на бензина. По-късно прошепнах на един друг репортер от пресата: „Това не значи ли, че всички ние сме мошеници? Нали от нас очакват да пишем за тези неща?”

Неговият отговор: „Ти сега ли се усети?”

Формулата беше същата, каквато виждаме на всички избори: републиканците демонизират правителството, левичарския активизъм в стил 60-те години и чужденците. Демократите демонизират корпорациите, алчността и десния плебс.

И двамата кандидати пробутваха на народа версия, която нямаше нищо общо с истината. Цените на бензина скачаха по причини, които нямаха никаква връзка с причините, за които тези кандидати говореха. Истината беше, че Уол стрийт беше отворил нова маса в своето казино. Новата игрална маса се наричаше „инвестиране в стоковия индекс” и когато новата игра стана най-голямата краста, Америка изведнъж получи много болезнен урок за чудните възможности на „облагането без представителство” (причината, поради която избухва американската война за независимост с Англия през 18 век – б. пр.).  Уол стрийт превърна цените на бензина в игрална маса и когато започнаха да удрят кьоравото, ние се оказахме длъжни да плащаме чудовищни цени за стока, без която просто не можем да живеем. Уол стрийт продължаваше да залага, ти плащаше голямата цифра, а онова, което в крайна сметка той направи с част от парите, които ти изгуби, е най-поразителното от всичко. Те накараха Америка – теб, мен, всички обикновени хора – да заложи себе си при лихваря, за да плати бензина, който ни бяха принудили да купуваме от самото начало. Да заложи мостовете си, шосетата и летищата. Буквално да продаде суверенната си територия. Това беше гешефт с почти зашеметяваща прелест, ако сте ценители на подобни неща.

Гешефтът беше двуходово изстискване. Първият ход беше балонът на суровините – напълно предотвратима спекулативна мания, при която цените на петрола хвръкнаха до небесата. Това е може би първият балон в историята, който нанесе тежък удар на една могъща индустриална империя, без никой да се усети. Повечето американци изобщо не знаят, че се е случило. Това е част от прелестта на гешефта – кризата в петролните запаси, която никога не е съществувала.

Това уж не можеше да стане. Още през 1936 г., след като комарджиите, маскирани като брокери от Уол стрийт, съсипаха американската икономика, правителството на Франклин Рузвелт прие закон, наречен „Закон за стоковите борси”, който изрично трябваше да попречи на спекулантите да се бъзикат с цените на стоки от първа необходимост като жито, царевица, соя, нефт и газ. Пазарите на тези стоки от всекидневна необходимост – наречени общо суровини – пострадаха от сериозни манипулации през двайсетте и трийсетте години на миналия век, които като цяло доведоха предимно до сривове.

Най-известният от тези случаи е с участието на едър брокер от Уол стрийт на име Артър Катън, прочул се като „царя на житото”. Държавата обвинява Катън в тайни сделки на житната борса, за да манипулира цените. Делото стига до Върховния съд като „Уолас с/у Катън” и става повод за гласуването на новия закон за стоковите борси през 1936 г., който осигурява на държавата строги надзорни правомощия за контрол на този специфичен вид търговия.

Стоковите борси не приличат на останалите борси по света, защото имат два напълно различни вида участници. Първият вид са хората, които или произвеждат въпросните суровини, или ги купуват – реални земеделци, да речем, или фирми за зърнени храни, които редовно купуват големи количества зърно. Тези участници се наричат „физически хеджъри”. Борсата функционира предимно като място, на което земеделците се срещат с фирмите за зърнени храни и извършват сделки, но също така позволява на тези физически хеджъри да си купуват малка защита срещу несигурността на пазара чрез така наречените фючърсни договори.

Да речем, че вие сте фирмата за зърнени храни и за следващата година сметката ви се връзва, ако успеете да купите царевица за най-много 3 долара на бушел (36 литра – бел. пр.). Царевицата може в момента да върви по 2,90 на бушел, но вие искате да се предпазите от риска, че цените могат да скочат догодина. Затова купувате фючърсни договори за царевица, които ви дават право, да речем, след шест месеца или след година да купувате царевица на 3 долара.

Ако цените на царевицата се вдигнат, ако има страшна суша и царевицата стане дефицитна и абсурдно скъпа, на вас не ви пука, защото вие имате право, гърми-вали, да купувате на 3 долара. Това е правилното предназначение на пазара за стокови фючърси.

Той работи и в обратна посока – може да отглеждате царевица и да се боите, че догодина може пазарът да бъде залят и цената да падне примерно до 2,50 или по-ниско. Тогава продавате фючърси за догодина на 2,90 или 3,00 и си заковавате продажната цена за следващата година. Ако споменатата суша дойде и цената на царевицата хвръкне, вие може да изгубите, но поне можете да планирате бъдещето на приемлива цена.

Тези купувачи и продавачи на истински неща са физическите хеджъри. Правителството на Рузвелт разбира обаче, че за да работи борсата нормално, трябва да има и втори вид участник – спекулантът. Целият смисъл на съществуването на спекуланта по първоначалния замисъл на хората, които са изградили този пазар, е да гарантира, че физическите хеджъри, реалните участници, винаги ще има къде да купуват и/или продават своите стоки.

Представете си пак, че вие отглеждате царевица, но карате реколтата на пазара в момент, в който фирмата за зърнени храни не купува. Тук се намесва спекулантът. Той ви купува царевицата и я държи. Малко по-късно може фирмата за зърнени храни да потърси царевица на пазара, но в момента да няма селскостопански производители, които да продават. Без спекуланта в този случай, както земеделецът, така и фирмата за зърнени храни ще се прецакат заради едно временно разминаване.

Със спекуланта обаче всичко върви гладко. Земеделецът носи царевицата на пазара, може да няма фирми за зърнени храни, които да купуват, но спекулантът му взима царевицата на 2,80 долара на бушел. Два месеца и половина по-късно производителят на царевични пръчици иска царевица, но на пазара няма земеделци и той купува от спекуланта по 3 долара на бушел. Спекулантът печели, земеделецът бързо пласира реколтата, фирмата за зърнени храни си получава суровината на поносима цена, всички са доволни.

Системата работи кажи-речи идеално петдесетина години. Тя е строго регулирана от държавата, която разбира, че влиянието на спекулантите трябва внимателно да се следи. Ако на спекулантите се разреши да купят цялата реколта царевица или дори голям процент от нея, те лесно могат да манипулират цените. Затова държавата поставя лимити, които гарантират, че във всеки един момент търговията на стоковите борси ще бъде основно в ръцете на физическите хеджъри, а спекулантите ще играят чисто функционална периферна роля, за да вървят нещата гладко.

С тази идея стоковите борси се превръщат в много полезен начин за определяне на така наречената „спот цена” на суровините. Поради своите особености, суровините се произвеждат по цял свят в силно различаващи се условия, което прави тяхното ценообразуване много тежко и сложно. Съвременните стокови борси обаче го улесняват.

Производителите на царевица, пшеница, соя и нефтени продукти могат просто да видят фючърсните цени на централизираните стокови борси като NYMEX (Нюйоркската стокова борса), за да добият представа колко могат да поискат за своите стоки. Ако търсенето и предлагането са определящите фактори за тези фючърсни цени, системата работи нормално и логично. Ако се намеси нещо различно от търсенето и предлагането обаче, цялата система отива по дяволите – и именно това се случва през лятото на 2008 г.

Ценовият балон, който ни сполетя онова лято, се пече отдавна. Началото е през 1980-те години, когато няколко финансови компании от Уол Стрийт започват да купуват дялове от борсовите фирми, търгуващи на различните стокови борси. Един от първите примери за това е през 1981 г., когато Голдман Сакс купува борсовата фирма Джей Ейрън.

Малко след това, в началото на 1990-те, тези компании започват тихомълком да натискат държавата да не се спича толкова за тия лимити. По-конкретно, през 1991 г., Джей Ейрън, филиалът на Голдман, пише до Комисията за търговия със стокови фючърси (КТСФ – държавният орган, регулиращ тези борси) и иска едно дребно изключенийце от правилата.

Цялото определение за физическите хеджъри било ненужно рестриктивно според аргументите на Джей Ейрън. Вярно, че за един производител на царевица, купуващ фючърсни договори, било нормално да се застрахова от рязък спад в цените. Все пак земеделието е рискована работа! Всичко може да сполети един земеделец – природа, едно-друго! Всеки, който отглежда някаква култура, поема някакъв риск и е нормално и логично държавата да позволи на добрите хорица да купуват фючърсни договори, за да се застраховат от този риск.

Какво да правят обаче хората на Уол Стрийт? Не били ли и те като земеделците, в смисъл, че и те поемат риск, като се излагат на капризите на икономическата природа? В края на краищата и един спекулант, който изкупувал царевицата, също носил риск – инвестиционен риск. Така че – аргументира се филиалът на Голдман – защо да не позволим и на горкия спекулант да избяга от пустите лимити и да извършва сделки в неограничени количества? Защо изобщо трябвало да го наричаме спекулант? Не можело ли и Джей Ейрън да се нарича физически хеджър? В края на краищата и те поемали реален риск – досущ като един земеделец!

На 18 октомври 1991 г. КТСФ в лицето на Лори Фърбър, назначена от първия президент Буш, се съгласява с писмото на Джей Ейрън. Фърбър пише, че разбира, че Ейрън искат тяхната спекулативна търговия да се признае за „по същество намаляване на риска” и след купища финансово-юридически жаргон приема техните аргументи. Така започва началото на края на спекулативните лимити и нормалното равновесие между физическите хеджъри и спекулантите на енергийните пазари.

През следващите години КТСФ тихомълком издава шестнайсет подобни писма на други фирми. Спекулантите вече спокойно могат да превземат стоковата борса. Към 2008 г. цели 80% от сделките на стоковите борси са спекулативни според един служител на Конгреса, който проучва цифрите. „И това е по най-предпазливата оценка”, пояснява той.

Още по-поразително в тези изключения е, че са давани кажи-речи тайно. „Аз бях началник на отдела за търговия и борси, а Бруксли Борн беше председател [на КТСФ в края на 1990-те] – казва Майкъл Грийнбъргър, днес професор в университета на Мериленд – и никой от нас двамата не знаеше, че такова писмо съществува”.

Тези писма така и нямаше да излязат на бял свят, ако не беше една случайност. Това разкрива колко всеобхватен е контролът на спекулантите над държавата.

Един служител на Конгреса, бивш сътрудник в Комисията по енергетика и търговия, съвсем случайно дочува служители на КТСФ да споменават писмата между другото на някакво изслушване. „Бях поканен от Комисията по земеделие на изслушване за енергетиката, което КТСФ провеждаше – спомня си сътрудникът. – Изведнъж, някъде по средата, те казаха: „Да, от години издаваме такива писма”. Аз вдигнах ръка и попитах: „Сериозно? Издали сте писмо? Мога ли да го видя?” Реакцията им беше: „А, така. Ами сега?”

Постоянно ги тормозихме по телефона – продължава той – и накрая те изплюха камъчето: „Трябва да питаме Голдман Сакс”. Аз подскочих: „Откъде-накъде ще питате Голдман Сакс?”

Сътрудникът ми показа разменените имейли с тогавашния служител на КТСФ, който му казва, че трябвало да питат Голдман за разкриването на тези писма. Сътрудникът пише първо:

„Притеснени сме от нежеланието за разкриване на исканото от нас писмо от 1991 г. по отношение на изключенията за хеджъри. Моля, изпратете ми името и датата на това писмо.

Също така моля да ме запознаете със становището на КТСФ по това писмо. Цялата тази секретност е непонятна за нас.”

От КТСФ отговарят:

„Дайте на хората два-три дни да се съгласят с вас.”

„Хората” в този случай са получателите на писмата, по-конкретно Голдман Сакс. На което служителят на Конгреса пише отново:

„Какво секретно има в едно 17-годишно писмо, което е формирало политиката на държавата? Умът ми не го побира.”

Проблемът се задълбочава от редица други малко известни вратички, които са политически и регулаторни абсурди, приличащи много на осмените в класическата британска телевизионна сатира „Пиринченото око” измислени закони, в които продажбата на опасни наркотици е строго забранена, освен ако не се осъществява „чрез мандрил”.

„Основанията бяха смехотворни – казва друг сътрудник в Конгреса. – Едно нещо е незаконно, ако се прави по един начин, но няма никакви проблеми, ако същото нещо се прави по друг начин. Къде е логиката?”

Всички тези изсмукани от пръстите вратички създават на практика огромна държавна субсидия за шепата фирми като голдмановата Джей Ейрън, получили полусекретните писма от КТСФ. Защото по същото време, когато получават тези писма, тези фирми създават нов инвестиционен инструмент, нова маса на казиното, организирана така, че те да прибират гювеч от всеки, който иска да играе. Този нов инвестиционен инструмент се нарича „спекулация с индекс”.

Да го обясним по-просто. Да речем, че създадем един индекс, наречен „Индексът на менюто на Макдоналдс” (ИММ). В него влизат цените на единайсет ястия на Макдоналдс, включително Биг Мак, кока-кола, пържени картофки, сладолед и т. н. Да речем, че общата цена на тези 11 ястия към 1 ноември 2010 г. е 37,90. Ти залагаш 1000 долара на индекса на менюто на Макдоналдс на същата дата, 1 ноември. След един месец общата цена на тези единайсет неща е вече 39,72. Ха! Та това си е 4,8% ръст. Тъй като си вложил 1000 долара в ИММ на 1 ноември, на 1 декември вече имаш 1048 долара. Умна инвестиция!

За да бъде ясно – ти не купуваш реално кюфтета, кола и пържени картофи за 1000 долара. Просто залагаш 1000 долара, че цените на кюфтетата, колата и пържените картофи ще скочат.

Къде е хватката? Ако си прост сульо от улицата и искаш да залагаш на това безумие, нямаш право, защото твоето поведение ще бъде спекулативно и ограничено по оня стар Закон за стоковите борси от 1936 г., който уж поддържал крехкото равновесие между спекуланта и физическия хеджър (т. е. реалните производители и потребители). Същото се отнася и за голям пенсионен фонд или тръст, който няма едно от онези вълшебни писъмца. Дори да искаш да играеш на тая щуротия, не можеш, защото тя е забранена за Простия Спекулант.

Можеш да седнеш на масата само ако „вземеш под наем” онова изключение, което държавата тихомълком е дала на фирми като Голдман Сакс с онези шестнайсет писма.

Ако искаш да спекулираш с цените на суровините, трябва да минеш през лицензиран от държавата спекулант като Голдман Сакс. Това е съвършената далавера: Голдман и другите банки не само че прескачат закона от 1936 г. и нарушават крехкото равновесие, което десетилетия наред предотвратява ценовите балони, отприщват потоп от спекулативни пари към пазар, който не е направен, за да ги поеме, но тези банки си осигуряват и изключителен посреднически статут за прииждащия порой.

Защо да не заложиш на нещо, без което хората не могат – например храни, бензин или нафта? Има ли нещо по-сигурно? Все едно, че ще спрат да купуват бензин! Или пшеница! Това е Америка, егати! Пичовете ще набиват макарони и кифли с тонове още поне десет века. Виж какви гъзове са отпрали в тая страна – накарай ги само да намалят пшеницата, захарта и царевицата!

Това поне казва Голдман Сакс на своите едри инвеститори през 2005 г. в книжка, озаглавена „Инвестиране и търговия с индекса на суровините на Голдман Сакс”, раздадена предимно на пенсионни фондове и други подобни. Суровини като нефт и газ, твърди Голдман, ще осигурят на инвеститорите „възвръщаемост, подобна на тази от акциите”, като същевременно ще намалят риска.

Има обаче няколко сериозни проблема в този начин на мислене – например в идеята, че цените на нефта, газа, пшеницата и соята са нещо, в което си струва да се инвестира дългосрочно – както в акциите на фирмите.

Цялата идея да се вземат пари от пенсионните фондове и дългосрочно да се изсипят на пазара на суровините изцяло противоречи на духа на крехкия баланс между реалния производител и спекуланта, залегнал в закона от 1936 г. Там спекулантът, да си припомним, трябва да купи царевицата от земеделеца, ако фирмата за зърнени храни не купува през този ден, и да я продаде на фирмата, когато реколтата на земеделеца пострада от насекоми, суша и пр.

Онова, което спекулантът изобщо не бива да прави, е да изкупи грамадни количества царевица и да ги стиска двайсет години. Това е точно обратното на идеята. Това се нарича презапасяване.

Другият проблем на „индексното инвестиране” е, че тонове пари се изсипват на пазар, в който хората по традиция са изключително чувствителни към цената на отделните стоки. Ако имате десет фермера, които отглеждат какао, и десет шоколадови фабрики, които продават и купуват на пазара на суровини за общо половин милион долара, се получава доста точна цена на какаото. Но ако към парите на тези реални производители изведнъж се добавят още 10 милиона долара от индексни спекуланти, нещата отиват на майната си. Защото на спекулантите не им пука изобщо каква е цената. Те просто искат да купят договори за какао за 10 милиона и да чакат цената да скочи.

Да припомним един често цитиран пример на Мастърс: представете си, че някакъв тип постоянно ходи в автокъщите и иска да купи коли за 500 хиляди. Този тайнствен играч не се интересува колко коли ще купи – просто иска коли за половин милион. Ясно е, че накрая някой ще му продаде една кола за 500 хиляди. Ако обаче маса такива типове плъзнат по автокъщите, цените на колите доста бързо ще станат идиотски. Съвсем скоро хората, които отиват в автокъщите, за да си купят кола, която реално смятат да карат, ще разберат, че някой ги е изхвърлил от пазара с раздутите си цени.

С други думи, когато парите от индексните спекуланти се излеят на пазарите на суровини, цените скачат. На фондовите борси спекулантите играят с цените на акциите и в двете посоки – едни залагат на тяхното качване, други – на тяхното падане (дълги и къси позиции) и това вероятно има някакъв смисъл. При суровините обаче почти всички спекулативни пари са на дълги позиции – т. е. очакват цената да се качи – и това никак не е хубаво, освен ако не си спекулант. Вероятността обаче е малка точно ти да си един от тях в цялата тази трагедия. Най-вероятно ти си един от хората, които изведнъж получават много по-голяма сметка, поради причини, за които нищо не знаят.

„Едно е да караш хората да инвестират в Ай Би Ем или нещо такова – казва Макхю, търговец на фючърси за природен газ. – Но царевица и соя…? Това са неща, които реално засягат живота на хората.”

От 2003 г. до юли 2008 г. количеството пари, инвестирани в индексите на суровините, се увеличава от 13 милиарда долара на 317 милиарда – 25 пъти в рамките на по-малко от пет години.

Какво съвпадение – цените на двайсет и петте основни суровини в индексите на S&P и Dow-AIG скачат рязко през това време. Не скачат цените на някои от тях, не скачат цените на всички средно, а на всяка една поотделно и на всички заедно. Средното увеличение на цените е 200 процента. Цената на нито една суровина не пада. Какъв невероятен късмет за инвеститорите!

На Уол стрийт няма никакво съмнение какво става. Всички са наясно, че цените на суровините растат заради притока на нови спекулативни пари на пазара. Ситигруп през април 2008 г. нарича това „Приливна вълна от капитали”. Гринуич Асошиейтс пише месец по-късно: „Навлизането на нови финансови или спекулативни инвеститори на световните пазари на суровини води до рязко повишаване на цените”.

Дори главният анализатор на цените на петрола в Голдман Сакс признава под сурдинка през май 2008 г., че „несъмнено увеличеният приток на капитали към суровините рязко увеличава цените”.

Едно нещо е ясно със сигурност – скоковете на цените нямат нищо общо с търсенето и предлагането. Напротив, предлагането на петрол е на най-високата си стойност в историята, а търсенето на практика пада. През април 2008 г. генералният секретар на ОПЕК, либиец на име Абдала Ел-Бадри, категорично заявява, че „предлагането на петрол на пазара е достатъчно и високите цени не се дължат на недостиг на суров петрол”. Държавната информационна агенция по енергетиката на САЩ се съгласява – нейните данни сочат, че световното предлагане на петрол е нараснало от 85,3 милиона барела на ден на 85,6 милиона от първото до второто тримесечие на същата година, докато световното търсене на петрол е паднало от 86,4 милиона барела на ден на 85,2 милиона за същото време.

Не само това, но и хората в бранша, които разбират от тези неща, знаят, че предлагането на петрол в световен мащаб е на път да се увеличи. Две нови находища в Саудитска Арабия и още едно в Бразилия скоро ще започнат да изсипват стотици хиляди барела нефт всеки ден на пазара. Фадел Гаит, анализатор от Опенхаймер, който дава показания пред конгреса на САЩ по проблема, казва, че лично е разговарял с генералния секретар на ОПЕК през 2005 година, който настоявал, че цените на петрола трябва да се вдигнат по една много проста причина – увеличените разходи за охрана.

„Той ми каза така: „Виждате какви сътресения имаме в Ирак и в целия регион… И нито един наш танкер не е нападнат, а всеки ден отплават стотици. Това струва пари. Много пари.”

Затова, казва Гаит, ОПЕК счита, че има основание да вдигне цената на петрола. До 45 долара на барел! На най-високата точка на бума в цените на суровините обаче петролът се търгува на три пъти по-висока цена.

„Разбирате ли, петролът не може да струва дори 60 долара, да не говорим за 149” – обяснява Гаит.

Затова и няма опашки по бензиностанциите, никакви видими признаци за недостиг. Независимо какво ни баламосват Барак Обама и Джон Маккейн, дефицит на бензин няма. Нищо лошо не се е случило с предлагането на петрол.

Нищо ново няма в това политическата журналистика в Америка да не разбира за какво става дума, особено във финансовите теми. Невероятното обаче в историята със скока на бензина е, че тя засегна дълбоко живота практически на всеки човек в страната, разгорещено се обсъждаше от политическите партии и политолозите в разгара на предизборната кампания и въпреки това, колкото и да търси човек, изобщо не можеше да открие някъде да се споменава достатъчно ясно, че притокът на спекулативни пари в индексите на суровините е потенциалната причина за тази криза. На изслушванията пред комисиите в конгреса гласове като тези на Майк Мастърс и Фадел Гаит се опитваха да обяснят реалните причини за кризата, но заглавията като цяло следваха изявленията на главния икономист на държавната комисия по стоковите борси Джефри Харис, според когото проблемът се дължал на нормални процеси в търсенето и предлагането.

Главният икономист на правителството по въпроса дори стигна до там, че обвини за скока на бензина лошото време!

Една от основните цитирани причини за повишеното търсене на петрол по това време е увеличеното потребление на китайската икономика. Това наистина е така: за тези 5 години – от 2003 до 2008 г. – Китай наистина увеличава потреблението си от около 2 милиарда барела на близо 3 милиарда барела годишно. Това е „реално” потребление. За същия период обаче „нереалното” потребление, предизвикано от парите на спекулантите” е почти същото – над 900 милиона барела петрол по официални данни на правителството.

Още по-откачено е, че Харис очевидно е бил дотолкова решен да скрие факта, че спекулантите играят роля в проблема, от анкетните комисии, че дори се е обадил на един от свидетелите, за да го накара да промени показанията си.

„Тоя тип се опита да ме рекетира!” – казва Гаит и все още не може да повярва какво се е случило. Спомня си странен телефонен разговор, в който Харис се обажда на анализатора на Опенхаймер, пуска го на високоговорител, за да можел да го слуша и друг негов колега, и казва на Гаит, че няма доказателства спекулантите да играят някаква роля в кризата и че може би ще бъде добре той да помисли за това, преди да дава показания пред конгреса.

Гаит, който първо решава, че обаждането е от някакъв помощник в кабинета на сенатор Карл Левин, започва да се чуди какво става. „Аз го питах: „Вие на чия страна сте?” Бях сигурен, че това е някой от Голдман Сакс или Морган Стенли. Толкова беше шантаво всичко.”

Ще мине цяла година, преди държавната комисия по стоковите борси, вече в кабинета на Обама, да признае, че анализът на Харис е почивал на „дълбоко погрешни данни” и че спекулантите са изиграли основна роля в кризата.

Но тогава вече е твърде късно да се спре случилото се през 2008 г. Цената на петрола се изстрелва като ракета и достига невероятните 149 долара на барел през юли 2008 г., като повлича цените на всички останали суровини в различните индекси. Цените на храните скачат, заедно с цените на енергията. По изчисления на световните агенции за хуманитарна помощ – които, между другото, не обвиняват спекулантите със суровини за проблема, – около 100 милиона души по цял свят са се наредили сред гладуващите поради скока в цените на храните.

Тогава балонът логично се пука и цените на петрола се сриват, заедно с цените на другите суровини. През декември петролът е 33 долара на барел.

След което всичко започна отначало.

Тази история е идеалният пример за най-големия политически проблем на Америка. Ние сме отвикнали да мислим достатъчно задълбочено, за да се справим с която и да било от кризите на 21 век. Живеем в икономика, която е безкрайно усложнена, и сме изцяло във властта на една групичка хора, които я разбират и които по някаква случайност са същите хора, които са построили тези идиотски сложни икономически системи. Трябва да имаме доверие на тези хора, че ще постъпват правилно, но не можем, защото те просто са гадове. А това вече си е бая проблем. •

от книгата на Мат Таиби „Гешефтопия: машини за балони, октоподи-вампири и голямото ужилване, което разсипва Америка”
(Matt Taibbi, Griftopia: Bubble Machines, Vampire Squids and the Long Con That is Breaking America. Spiegel & Grau, New York, 2010)

превод А. Ванчев

Сподели:
Edno23 Favit Svejo Twitter Facebook Google Buzz Delicious Google Bookmarks Digg
Print Friendly

Коментирай

Трябва да влезеш, за да напишеш коментар.